Казвам се Михаела АЙМАЛИЕВА

Моята любов към фотографията се зароди в началото на 2019 г. от един портрет на сестра ми, направен от друг човек. Спомням си как, когато го видях, си казах, че никога преди не съм я виждала по този начин. Имаше нещо много различно от обикновените снимки с телефон. Не беше само качеството или фокусът – беше атмосферата, светлината и най-вече емоцията, която сякаш беше останала запечатана в кадъра.

Това събуди любопитството ми и започнах да се ровя из интернет, опитвайки се да разбера какво всъщност прави професионалната фотография толкова различна. Разбира се, хубавата техника има значение, но много бързо разбрах, че зад един истински въздействащ кадър стои много повече – овладяване на светлината, усет към композицията и детайла, но най-вече истинско вълнение, любов и огромна доза любопитство към това изкуство.

Започнах да чета, да гледам клипове и да се образовам ден и нощ, още преди изобщо да се докосна до професионална техника. Прекарвах часове във Photoshop и Lightroom, обработвайки примерни снимки и опитвайки се да разбера как чрез цветове, светлина и обработка мога да пресъздам определено усещане.

Около половин година по-късно събрах смелост и си купих първата техника. Започнах съвсем любителски, снимайки най-близките си хора и приятели. Търсех вдъхновение в работата на различни чуждестранни фотографи, наблюдавах начина, по който снимат, и постепенно се учех на различни техники и изграждах собственото си усещане за фотография.

Всичко, което знам днес, е резултат от комбинация от много страст, любопитство, безброй часове практика, уъркшопи с едни от най-изключителните фотографи в България и извън нея и, разбира се, много любов към фотографията.

За мен фотографията е начин да се телепортираш обратно в доброто старо време. Да погледнеш назад и отново да видиш всички онези малки детайли от един вече отминал миг, който цениш с цялото си същество. И не просто да си го спомниш, а поне за момент да почувстваш отново това, което си чувствал тогава.

Ако чрез снимките си успея да дам дори частица от това усещане на хората, които ми се доверяват, да им оставя спомен, към който след години да се връщат и отново да чувстват - тогава за мен съм изпълнила мисията си.